Кокичета на изчезване

В последните години, тук, в София все по-рядко виждам кокичета. Пък и по магазините за цветя няма, евентуално някоя баба около метрото, ако продава. Откога надничам по градинките, дали са показали главици, та чак до скоро. Градски кокичета:) 

Помня баба, на село, имаше цели туфи от тях, знаех къде са и през зимната ваканция, нетърпеливо и тогава очаквах да пробият снега. Имаше и по-едрички, и по-дребнички, с неустоим аромат и така съвършени,  толкова красиви и нежни, едни от любимите ми цветя, наред с момината сълза, фрезията и розата. 

Като малко дете се зарадвах преди дни, когато мъжа ми ми донесе няколко кокиченца, нацелувах ги едно по едно, не, не се шегувам. Въпреки, че ми е жал, като се откъснат, толкова бързо повяхват.

Кокиче

С нежна главица и стройна снага, 

първата пролет ти каниш.

Без да те плашат студа и снега,

с нежно ухание мамиш!

Бяла одежда за пролет в зелено,

с толкова чар притаяваш дъха.

Тръпна в очакване, плахо, стаено

да се покажеш изпод снега.

Кратко те има, но пълниш сърцето,

и със надежда, и с красота,  

спомени бликват у мен, за детето, 

в двора, на село, ме връщаш сега.

Носиш прекрасното име кокиче,

носиш спокойствие и тишина.

Цвете любимо, така те обичам

нека те има вовек на света!

18.02.2019г.

Защитено с авторско право

Войната на буквите

 

Днешният ден, 21 февруари е обявен за световен ден на майчиния език, от ЮНЕСКО през ноември 1999 г.,  и се чества всяка година  от февруари 2000 г. 

Има за цел да  насърчава езиковото и културното многообразие, като  един от най-мощните инструменти за съхраняване на материалното и нематериално наследство на човечеството. По данни от интернет, понастоящем в света съществуват около 7000 езика, като почти 96% от тях се използват от малка група хора /около 4% от населението на планетата/. 

Днес, в съюза на българските журналисти в столицата ще бъде предложено искане да се приеме Закон за българския език.

А най-малкото, което можем да направим всички ние, е да уважаваме езика си, да го пазим, да го предаваме на децата си, където и да сме по света, да четем, за да  обогатяваме  речниковия си запас, за да използваме цялото му богатство. Понякога много се дразня на диалектите, недопустимо е политици и известни личности да не говорят литературен език, но пък е толкова прекрасно, че ги има, тези диалекти, и това е нещо, което  е хубаво да съумеем да съхраним. 

Преди няколко години прочетох поредната книга на Людмила Филипова. За мен тя е един страхотен млад български автор. (И тук подканям - насърчавайте българските автори, има много добри. )Следя я отдавна, от първата и книга. Позицията, която извежда между редовете на книгите си, и мненията, които изказва в интервютата, показват, че тя не само е надмогнала политическите превъплъщения, застигнали мнозина през годините на прехода, но и нещо повече – намирам, че тя се опитва, по начина, по който умее, безапелационно, да стои над всичко това, да защитава национални каузи, да търси и намира исторически факти, без да ги изопачава, да ни кара да търсим позитивните черти и качествата от миналото си, да разплита общочовешки съдби и чувства, да учи на патриотизъм.

Книгата „ войната на буквите“  е една история за тайната сила на българската азбука... 

Ще си позволя да копирам текст от сайта Ladi zone, където смятам, че много сбито и точно е предаден сюжета на четивото :

„Азъ, Буки, Веди, Глаголи, Добро... Това са само част от названията на буквите от нашата азбука. Първата буква от названието съвпада с буквата, за която то се отнася. Така по-лесно се запомняли, казват. Но според някои изследователи в названието на буквите от азбуката е закодирано основното послание за човека и знанието. Различните източници дават различно тълкование на това послание.

Според някои то е: „Аз, знаейки буквите, ще мога да чета, да опозная живота, доброто и злото в него, да обичам, да прощавам, да съм човек.”

Българските букви са и централна тема в новия роман на Людмила Филипова. Не случайно се казва „Войната на буквите”. И той не е просто исторически роман. Из страниците му познатото и премълчаното се преплитат в разказ за едно от най-значимите дела на българския народ – съхраняването, защитата и налагането на азбуката ни, наричана от целия свят кирилица. История, която преди 11 века първи разкрива Черноризец Храбър. „За буквите” обикаля света. Но впоследствие истината бива многократно преправяна и най-сетне забравена.

„Войната на буквите” пресъздава едно важно и велико време, в което не армиите, не земите, нито дори религиите дават контрол и власт, а силата на азбуката. Това е епохата на Походите на буквите, за които никой още не е разказал. Време, в което наказват със смърт за използването на писмена, различни от признатите в империите. Време, в което българският народ въпреки всичко се изправя да защити буквите си. Благодарение на него, на хилядите му жертви и на Апостолите на буквите днес милиони хора по света и десетки езици използват кирилицата – българицата. Днес тя е третата официална азбука на Европейския съюз.”

Честит празник, на всички българи по света! 

Езика и Родината са свети!

Жив си, Дяконе!

Жив си, Дяконе! В умовете и сърцата ни!

Поклон, Дяконе

Идеал

Печен боб "биволяр" със свински крачета

Както се казва "приятелите на децата са и наши приятели", та така и с Александър. Той отново е виновника за тази страшна вкусотия. Снабдява ни за пореден път с чистички и пресни крачета и за да не се повтарям с пачата, тлаченката и запечени, реших да направя нещо друго този път. 

Тук да спомена и Пепчо, защото от нея бях чувала за тази рецепта, макар, че в случая не я търсих дори, а си направих по мой начин.

Мъжа ми, който си е по принцип почитател и на боба, и на крачетата, като опита това ястие и блажено рече "не може ли да ядем само това". Отговорих му, че сериозно, ако речем, може да изкараме зимата, защото и с крачета е пълно във фризера, и с боб мама ни е заредила. Може да не пазаруваме, дето се вика,  ще спестим за морето:)) 

Пиша тези глупости не за друго, а за да ви покажа колко, ама наистина колко е вкусен този бобец. 

Навремето моята баба на село го садеше, мама е съхранила семето и сега тя го сади, или по-точно тате. Баба го наричаше "биволяр", много е вкусен, като масло е, с незабележима, фина обвивка!

Продукти:

300 гр едър боб, Биволяр (от Самоковския край), суров

2 крачета

1 стрък праз

2-3 с.л.  печено брашно

1 морков

сол

олио

пушен пипер

джоджен

Приготвяне:

Боба се накисва от предната вечер в студена вода. На следващия ден водата се изхвърля, налива се нова, студена вода и струйка олио и се слага да се вари. След завирането, котлона се намалява и се оставя да ври, докато се свари. Около час след завирането, задължително се добавя сол, иначе боба остава безвкусен, ако се посоли накрая. Може да се разбере лесно кога боба е сварен, като се извадят няколко зрънца в лъжица, и се духне,  ако кожицата се напука, боба е сварен, разбира се може да опитате и със смачкване или отхапване. 

Отделно се сваряват крачетата, при мен бяха сварени предварително в по-голямо количество, обезкостени и замразени. При варенето също се добавя сол на вкус.

Задушават се нарязания праз и морков в олио и 2-3 с.л. вода, до изпаряването и, добавя се пипера и веднага се налива от бульона, където са се варили крачетата. Препича се в чист тиган брашното, до бледо кафяво, охлажда се и се размива също в малко бульон.

Боба се отцежда от водата, поставя се в дълбока тавичка, върху него се изсипват обезкостеното месо, запръжката и размитото брашно и джоджен. Разбърква се, добавя се още от бульона, до средата на ястието или до желана гъстота. Тавата се слага във фурната и се готви на 220 градуса до приятно запичане и сгъстяване на ястието. Поднася се с туршия и/или чаша айрян! 

Много, много вкусно ни беше!

На следващия ден, от престоя боба малко се сгъстява.

За превратностите на живота

Тази публикация е едновременно малко тъжна, но и оптимистична и радостна, при всички случаи е дълбоко преживяна емоция, а тук обещала съм си, ще бъде моето огледало.

Човек обикновено приема щастието егоистично, като личен  комфорт. Така е, трябва всичко да ни е наред, за да усетим тази благодат, нещо трудно постижимо в днешно време.  Но аз лично съм от хората, които не се чувстват добре, когато някой около тях е зле, дори на мен всичко да ми е наред. Затова си мисля, че е трудно да си щастлив, сред хора, които не са...

Днес обаче изпитах наистина огромна радост, защото се свързах с роднини, с които живота ни бе разделил от доста време, за 10-15 години. 

Историята е дълга и драматична. Истината – че никой от голямата ни рода не ги подкрепи в труден за тях момент. А живота е колело и никой не е застрахован от беда, независимо дали той е виновен, или пък не.  Лесно е да се каже, че всеки сам си е виновен, трудното е да се поставиш на мястото на другия... Не оправдавам дори родителите ми – това е донякъде ограничено мислене, пък било заради възпитание, друг манталитет и прочие. Да загърбиш някого, защото е стигнал дъното, не е постъпка за гордост, пък било и от страх, да не те повлече или ощети и теб.

Но, намерих ги - хора, които са били в лошо и добро заедно с нас, роднини, които не са ми направили нищо лошо, били са винаги добронамерени и готови да помогнат. 

Аз бях тази, която избраха за шаферка на сватбата си, а после ме заведоха с тях на море, била съм на 16-17 години.

Не съм им обърнала гръб, или обвинила. Защо да им обърна гръб? Защото са били слаби ли? Не съм! И често през годините съм си мислила за тях, особено по празници, не знаех къде са, как са, само от време на време някаква бегла информация.

Вярвам и не вярвам в случайности, но вчера, се оказа че жената на братовчед ми има рожден ден, а аз без да помня това, точно в този ден реших да и пиша, защото само преди седмица я открих във ФБ. Открих и децата им, които се оказа, също вече са родители. 

Обвиняват ФБ, че е клюкарник...може и така да е, за онези които търсят сензации и злословят. Аз обаче съм благодарна, за това че свързва хората, събира разделени хора,  носи поне някаква, макар не жива, комуникация.

Та думата ми е, че от няколко дни се чувствам щастлива, заради тези хора, заради едни близки, на които живота  изигра лоша шега, и с които по независещи от мен причини се прекъсна връзката.  Не знам за другите от родата, но аз няма какво да им прощавам, нито пък те на мен, напротив – разбирам ги напълно, солидарна съм и мога да си представя какво са преживели.

И това, което днес ме радва истински е, че те са останали заедно, че са преминали през всичко, че днес са щастливи и усмихнати , и най-важното добри хора.  Да, от ФБ разбрах, че те са щастливи, и това ме прави наистина и мен изключително радостна, усмихнаха дните ми и заслужават уважението ми!

Ще се радвам и надявам на среща и дано връзката ни продължи от там, където съдбата я прекъсна. Дали ще стане или не, не знам, но винаги ще ме радва тяхното щастие и сполука!

А ако някой е печелил от чуждото нещастие, рано или късно си плаща и никога не може да е спокоен и щастлив!

Шоколадово-портокалова торта "Зима, до встречи"

Тази рецепта ми показа моята мила колежка Х., преди доста време, впечатли ме, но все не успявах да приготвя. Сега обаче имам и повод, а и съм  у дома, че малко съм болничка, (който мисли, че ще му мине "на крак" си проточва боледуването  месец и си търпи последствията). 

Рецептата е на рускиня (уникални кулинарки са) и е преведена във ФБ, не мога да посоча по-точен източник. Името на тортата също ме заинтригува - "Зима, до встречи", или преведено "Зима, до нови срещи".

Споменавала съм, че търся символика винаги в нещата, които правя. Срещата, съдбовен миг, когато две очи потъват едни в други, или  две души намират пристан,  или две тела се сливат в едно. Тези мигове оставят следи и ако ние ги помним и отчитаме, значи има защо.

Така и с нашия празник, датиращ от 1988 г.,  преди цели 31 години и случайно (или пък не) съвпадащ с празника на влюбените! 

Ако някой не го интересува, просто може да не дочете.  Защо го обяснявам публично ли? По две причини - едната е, че съм открит човек, а втората, защото искам да бъда пример, искам младите хора, отчаяните хора,  да вярват и да знаят, че любов има не само в приказките, има, но нека я търсят, пазят и изживяват с отдаденост! Тя е дар, но и заслуга и усилия!

И ако някой пита дали след толкова години сме влюбени още, ще отговоря искрено:

След толкова години заедно и неразделни, не мога да кажа, че онези "пеперуди в стомаха" пърхат непрестанно, но не мога и да отрека, че бързам да го видя всеки ден, как ме чака след работа. Това е Любов! 

След толкова години заедно, в нас са бушували какви ли не чувства, но не мога да отрека, че обичта никога не е  е отстъпвала първото място в сърцата ни. Това е Любов!

След толкова години заедно, е имало и спорове, и драми, и лоши думи, хвърлени в яда, но не мога да отрека, че следващото утро не е изтрило всичко лошо и всеки от нас е простил и осъзнал грешката си. Това е Любов!

След толкова години заедно, сме разбрали всичките си минуси и недостатъци, но не мога да отрека, че сме ги приели, и че сме се опитвали да се научим взаимног как да ги преодолеем или коригираме. Това е Любов!

След толкова години заедно, сме изпадали в много трудни моменти, имали е лишения, тревоги, неудачи, но не мога да отрека, че все пак заедно сме преодолявали всичко. Това е Любов!

След толкова години заедно, страстта и желанието може да са укротени, но не мога да отрека, че отдаването е без остатък и удовлетворението напълно. Това е Любов!

След толкова години заедно, може да е имало симпатии, погледи настрани, но не мога да отрека, че никой и за миг не можа да измести него от моето сърце, а мен от неговото. Това е Любов!

След толкова години заедно, и ние  сме били харесвани и ухажвани, но не мога да отрека, че пазехме себе си само един за друг, и сме горди. Това е Любов!

След толкова години заедно, може да сме имали мечти и желания, които са останали неосъществени, но не мога да отрека, че мечтите се променят и че аз днес съм една щастлива жена, и сигурна съм - и той! Това е Любов!

След толкова години заедно, дали сме влюбени не знам, но не мога да отрека, че сърцата ни са пълни с Любов!

Мили млади хора, влюбени, обезверени или на кръстопът - не се отказвайте никога от Любовта - търсете я, ако я нямате, и със зъби и нокти се борете за нея, ако сте я срещнали. 

Тя, Любовта, не е непременно и само щастливи мигове, усмивки и еуфория,  тя е борба, отдаване, разбиране, изискване, тя е всичко, което може да ни предложи ежедневието, дори мъка, болка и страдание, но има ли я, има ли обич - има смисъл!

 Знам, че тези, които са я изпитали ще ме разберат, но дано всеки от вас получи този ценен дар!

Шоколадово-портокалова торта "Зима, до нови срещи" (Зима, до встречи)

За форма с диаметър 22-25 см

За блата:

200гр черен шоколад 70% какао
50 гр. краве масло
1 ч.л. разтворимо кафе
1/4 чаша гореща вода
50 млл. портокалов ликьор или сок от портокал
настъргана кора от 1 портокал
6 яйца
150 гр. брашно
50 гр. какао на прах
200 гр. захар
щипка сол

за крема:

4 портокала
60 гр. краве масло
75 гр. захар
2 яйца + 1 жълтък
2/3 с.л. царевично нишесте
400 млл. животинска сметана с висок процент масленост + 100 гр. захар

за сиропа:

100 млл. портокалов сок
50 гр.захар
настъргана кора от половин портокал

за глазурата:

100 гр. черен шоколад 70% какао
150 млл. сметана

за украса:

портокал - 2-3 резена

Приготвяне на блата:

В блата няма набухвател,

На водна баня се разтопяват шоколада  и маслото. Към тях се добавя разтвореното в гореща вода кафе, бърка се до еднородна смес. Добавят се портокаловите кори. 

Разбиват се жълтъците със захарта, и отделно белтъците на сняг с 2 с.л. захар. Към жълтъците се добавя шоколадовата смес.

Към горната смес се добавя брашното, смесено с какаото и щипка сол.  

Накрая се добавят разбитите белтъци. Сместа се бърка внимателно с шпатула. 

Пече се на 180' в предварително загрята фурна за  40-50 минути.

Приготвяне на крема:
От 4-те портокала се изцежда сока, трябва да е около 1 чаша. Загрява се заедно със захарта. Яйцата се разбиват заедно с нишестето. Добавят се във врящия сок и температурата на котлона се намалява. Бърка се непрекъснато, докато се сгъсти. Отмества се от котлона и се добавя маслото и кората от портокал, настъргана. Оставя се настрани до пълно охлаждане. Разбива се  сметаната, заедно със захарта. Към нея се добавя изстиналия портокалов крем. Смесват се  на ниска степен на миксера.

Приготвяне на сиропа:
Сока се сварява заедно със захарта.

Подреждане:

Изпечения и изстинал блат се разрязва на 3 части. Реди се блат,  сиропира се с четка, маже се с крем. Измазаната и охладена торта се залива с шоколадов ганаш.

За ганаша се  загрява сметаната и към нея се добавя начупения шоколад. Бърка се,  докато се получи еднородна, гладка смес. Залива се с с топъл ганаш.. 

 Парче ще покажа по-късно, че половинката е до късно на работа, уви.

Зарезан

Наскоро у дома, сред книгите, открих една тъничка и невзрачна, незнайно от кога и от къде се е появила, представете си, цената и е била 40 стотинки. Книжката е със заглавие "Пръски от извора", а автор е Лозинка Йорданова. Авторката заслужава признателност, за желанието и умението и да съхрани и предаде на читателя магията на чисто българските народни обичаи и предания. Има чудесен разказ за честването на празника в село Пиргово, Русенско през далечната 1973 година, чуден разказ за минали времена, наситени с истински блага. Авторката дава своя благослов  на тези, които ще  запазят празника в най-чистия му образ, за да се слави трудолюбието на българина вовеки!
Как ми се иска и лозарството, и винарството, и съхраняването на обичаите да не останат само носталгичен спомен...
Наздраве, с чаша руйно червено вино, при мен уви, гарнирано с обилна доза лекарства. Май зимата трябва да се залага повече на чудодейната сила на гроздовия сок, като цяр, наместо изкуствени илачи.

И кратък откъс от книжката, попаднала ми точно навреме:

" Има легенда за змея и неговото подземно царство! За големи бъчви в змейовите подземия, пълни с чуден нектар, събран от най-узрелите гроздови зърна. За мома, която отвлякъл в палата си, та чезнела от мъка по своите близки и чакала да минат години, докато скъса железните си опинци, та да отиде при баща и майка на гости!...
Времето грижливо е скътало заедно с легендата и един поетичен празник, който възхвалява трудолюбието на нашия народ - обичаят Зарезан.
И до днес на този ден в ранни зори стопанката ще омеси прясна погача от най-чистото брашно. Ще опече най-тлъстата кокошка, ще изпроводи своя стопанин към полето - където са лозята, с благословия "на добър берекет"...
Там, сред лозето, ще се извършат обичаи за обилен гроздов плод. Първите късове от храната по традиция трябва да се хвърлят на змея пазител, защото, според легендите на Западна България, той пиел само гъсто и хубаво вино, което може " в кърпа да се носи" и е събрано от всички лози, от най-зрелите, най-черните, най-сладките зърна. На други места хапка месо слагат на лозата, която най-напред ще зарязват. Тя също е дар от змея стопанин."