Поклон, Дяконе!

Днес искам да пиша за Левски...да пиша и да плача...но нещо стяга гърлото ми,  и така е всяка година на този ден. Образа му така осезаемо е запечатан в мен (а вярвам и във всеки българин), че сякаш съм загубила скъп човек. И наистина така го усещам, едновременно близък и недостижим...
Определям себе си като патриот, в смисъла, в който аз влагам в тази дума. Не са малко нещата, с които се гордея и никога, ама никога не съм се срамувала, че съм българка. Но личностите, които изникват на първо място в съзнанието ми, личностите, които олицетворяват за мен България, моята Родина и имат запазено място в сърцето ми са Левски и Ботев. Затова единствените думи, които мога да напиша днес тук, не са мои, това са стиховете на Ботев, които винаги ме карат да се просълзявам и вълнувам, да усещам едновременно тъга, болка, но и вяра, надежда, преклонение, възторг... Аз не мога да намеря толкова силни думи, с които да опиша Левски и това което усещам...аз просто нося своя Левски в сърцето си! Поклон, Дяконе!

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

"Обесването на Васил Левски" е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в "Песни и стихотворения". Напечатана е в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски.