Сончето. Познават я почти всички, които имат отношение към кулинарията, блогъри, или просто любители. Някои сигурно я познават и лично. Такива, като мен...късметлии! Не се познаваме много отдавна, не е от проверените ми с времето дългогодишни приятели..., но още от първия момент, в който се появи в живота ми, разбрах, че е човек с главно Ч. И е достатъчно да погледнете в очите и, ще видите - от тях струи доброта!
Сончето беше тази, която ми писа първа на лични, преди няколко години, разменихме няколко, много приятни писма. И после...един ден просто "цъфна" в службата ми...Разбрала от някакъв мой коментар къде работя и ми се обади от портала да изляза...Носеше ми и подарък, още си пазя кутията. Веднага усетих, че е сродна душа. Момента, който уцели беше точно по-поръчка, момент, в който си мислех, че няма останали нормални хора на тая земя! Е, имаше!
Няма празник, в който да е пропуснала да ме уважи! Когато запалих кухнята си, преди 3 години и новата още не беше готова, нямах печка за известен период, през който по един неписан кофти закон се падна и рождения ми ден, Тогава Сончето...ми се обади да се видим за минута, и освен подаръка, ми донесе и една уникална питка, приготвена от нея. Ще помня винаги този жест.
Когато бях болна от Ковид, пак по оня закон - от първите късметлии, и дори лекарите не знаеха какво да правят, а джипито питаше мен "какво да те правя сега", Сончето беше една от хората, които всекидневно ми даваха кураж и се тревожеха за мен...Има ли по-ценно от това?
Има и още, и още, на всяка среща се появяваше с торбичка, от всяко пътешествие - дар.
Ковида неминуемо ограничи всички ни, все по-рядко се виждаме, а уви, и чуваме...
Но...следя я в кулинарната група, където се дивя не само на богатото и всекидневно меню, на странните и по детски наивни случки, на изключителната и креативност, на неизчерпаемата и енергия, на усещането, че притежава поне 48 часово денонощие...
В някакъв период съм (дано не се окаже начин живот, че май бая си продължи), на трудности, проблеми, от всякакъв характер,на умора, на неорганизираност, може би като повечето хора, особено на моята възраст. Подела ме е въртележката работа-вкъщи, вкъщи, работа...и почти нищо друго...В повечето дни се чувствам неспособна дори да комуникирам с приятели по телефона, зимата с тези сертификати няма и къде да се видим. Лоша работа, и все чакам да отмине.
Днес, събота, като събота, понаспиване, пазаруване, и тъкмо влязох в банята, телефона ми звъни, поглеждам - Сончето. "Можеш ли да слезеш за малко пред блока", ме пита.
Вярвате или не, но бях подготвила подаръчета за доста приятели, с които така и не се видяхме през празниците. Подаръци, тематични и малко вече неподходящи следпразнично...Но, грабнах нейната закъсняла торбичка и естествено се досетих, че и тя това е наумила, познавам си я, за да ме изкара така на пожар от нас...
Слизам, прегръдка, пожелания и...естествено за нея - вади подаръци и едно пликче:"Нали обещах да ти заделя сулка?". Малко гледам в недоумение, но се сещам, че преди седмица в една кулинарна група някой беше приготвял и се заформи дискусия от къде може да се намери тази риба. Та именно там, Сончето ми била написала, че следващия път, като се снабди ще ми отдели да опитам...Е, аз естествено не съм прочела това, но...ето я!
И отново, Сончето се появи с този мил жест, който не всеки ще направи, ще се сети, ще отдели време, ще подели каквото и да е с друг, появи се пак в момент, в който отново съм разочарована, огорчена, обидена от хора. След тази пандемия сякаш обществото ни се зарази не само с вируса, но и масово с лошотия. Появи се...за да ми покаже, за кой ли път, че има и такива, като нея, за щастие!
Благодаря, Сонче...е твърде малко да кажа! Щастлива съм, че познавам хора, като теб!
Сигурна съм, че можех и без да съм опитала никога сулка (макар, че ценя, като кулинар такъв дар), можех и без подаръците (макар всички да бяха прекрасни, и да съм ползвала с удоволствие), мога дори и без да те виждам, или чувам толкова често ( макар всяка среща да ме зарежда за седмици)...наистина мога без всичко това...
Но не мога, наистина не мога без жестове, като твоите, без присъствие, като твоето, без души, като твоята...!
Искрено ти благодаря, че си това, което си! И май не трябва да се вторачвам толкова в проблемите, в лошото, да му давам от времето си, а в това, че в живота винаги има хора, като теб, които само с думите "винаги, когато имаш нужда", са способни да те разплачат, така, като ти успя да ме просълзиш днес... От благодарност, че те има!
Обичам хора, като теб! Обичам теб!
По пронцип мисля, че повечето риби са най-хубави просто пържени. Тук Сончето ме посъветва също така да я приготвя. Простичко, но вкусно.
Моята ми беше подарена грижливо измита, изчистена и нарязана. Осолих я и оставих настрана. След няколко минути овалях в брашно и оставих за около 15 минути да попие добре. В съд с повече мазнина на средна степен изпържих рибата.
.jpg)
