Фредерик Бакман...Колко пъти посягах към книгите му в
книжарницата, колко пъти отбелязвах във ФБ групите интригуващи ревюта
и коментари. Все нещо друго го изпреварваше и избора ми отиваше към друга книга. Понякога съжалявам за хилядите глупости, които съм изчела, а не си е струвало, пропуснала съм стойностни.
„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“. Поръчах я,
дойде тънко книжле. Та случайно или не, започнах именно с нея. Прочетох вечерта
изморена и разсеяна няколко странички, и
си казах „нищо особено, някаква боза...за приспиване“
На другата сутрин продължих в трамвая и...очите ми се наляха, а гърлото
ме стегна...
Тема, която уви не ми е чужда и сигурна съм, почти всеки е
имал в семейството си възрастен с деменция. Всеки, който има бегла представа за
това състояние, знае зколко е тежко за близките, колко са ужасяващи
ефектите, които причинява на болния.
Бакман обаче прави тази тъжна история едновременно и
романтична, и възпитаваща ни, и красива. Едно от най-трудните неща е да се
справиш с болката да виждаш близкия си човек в това безпомощно състояние и да не можеш да помогнеш.
Трогателен разказ за едно дълго сбогуване
между възрастен вече баща, сина му и внука му. И една очарователна
любовна история мужду дядото и починалата баба и техния „обикновен, необикновен живот“, превърнал се вече във все по-изтъняващи спомени. Автора ни го разказва така, че едновременно да ни разплаче,
усмихне и научи как се принава през една таква житейска съдба.
Разказ и за пропуснатите моменти, които не сме дали на децата
си, и опитваме да наваксаме с внуците.
Разказ за обикновените хора, с чисти сърца,, хора, чийто живот е труден, но
красив.
Влюбих се в Бакман – безвъзвратно! Тази мъничка книжка е
пълна със съдържание и човечност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар