Жоси...
10 години се учихме как да живеем заедно...не беше лесно...миризмата, космите, белите...
Сега си давам сметка колко по-трудно ще се научим да живеем без него...без неговото присъствие около нас. Защото той присъстваше в живота ни всеки един ден. И защото го обичахме.
Нашето коте, което отгледахме от сукалче...
Отиде си, разболя се, не можахме да го спасим и угасна на 6 ноември.
Не исках да публикувам написаното досега, не можех, искаше ми се нищо да не бе помрачило рождения ден на дъщеря ни. Но се случи...
Не съм вярвала, че мога да тъжа толкова за животинка. Няма да пиша, как до скоро не вярвах на хора, в същата ситуация. А тъгата на дъщеря ми по него ме натъжава още повече...
Нашето коте, което отгледахме от сукалче...
Отиде си, разболя се, не можахме да го спасим и угасна на 6 ноември.
Не исках да публикувам написаното досега, не можех, искаше ми се нищо да не бе помрачило рождения ден на дъщеря ни. Но се случи...
Не съм вярвала, че мога да тъжа толкова за животинка. Няма да пиша, как до скоро не вярвах на хора, в същата ситуация. А тъгата на дъщеря ми по него ме натъжава още повече...
Когато създавах блога си исках той да бъде на първо място моята неосъществена стихосбирка. Макар повода да го създам да беше другото ми хоби - кулинарията.Така реших да обединя и двете, на пръв поглед коренно противоположни, но все пак имат и нещо общо - едното - храна за душата, другото - храна за тялото.
Обещах си и друго - блога да бъде и моя своеобразен дневник, за важните неща, които ми се случват, които ме вълнуват, радват, натъжават или тревожат.
Кой не би искал да изпитва само първите изброени.
Но живота е шарен и наред с хубавото, за съжаление има и лошо.
Затова я има и тази публикация.
Жоси ни липсва и дълго ще е така. Вярвам, че е на по-добро място. Вярвам също, че нищо не се губи в този свят, а само се променя, че той ще се прероди някога, някъде...
Надявам се, че сме се грижили добре за него, че е бил доволен да живее с нас, и знам, че той също ни обичаше, по своему.
Ще бъде в мислите ни и за Коледа, обичаше суматохата и елхата, усещаше празничното ни настроение. Ще бъде една звездичка в небето, подсказваща ни, че е някъде там.
Ще си го спомняме, няма да го забравим! Но тъгата ни няма да го върне.
А една древна мъдрост гласи : "Не плачи, за това, което е свършило, а се усмихни, че го е имало"!
Защото това е важното! Изпитанията са да проверят вярата ни, но и да я заздравят, да я укрепят, ако я загубим - сме загубени самите ние.
Любовта, грижата, която даряваме на животните е не само в тяхна полза, напротив - тя ни обогатява, тя ни дарява с толкова прекрасни емоции, да, натъжава също, но определено ставаме по-добри хора, когато сме я изпитали докрай. За съжаление аз научих този урок твърде късно в живота си, постепенно, предпазливо и неусетно.
И вместо аз да науча дъщеря си на него, като родител, се случи обратното - тя ме научи да обичам така животните. Хубаво е, че младото поколение има такова отношение към тях!
За една любов, не от пръв поглед, но до последен...За котките...за хората. За нашия Жоси...
Обещах си и друго - блога да бъде и моя своеобразен дневник, за важните неща, които ми се случват, които ме вълнуват, радват, натъжават или тревожат.
Кой не би искал да изпитва само първите изброени.
Но живота е шарен и наред с хубавото, за съжаление има и лошо.
Затова я има и тази публикация.
Жоси ни липсва и дълго ще е така. Вярвам, че е на по-добро място. Вярвам също, че нищо не се губи в този свят, а само се променя, че той ще се прероди някога, някъде...
Надявам се, че сме се грижили добре за него, че е бил доволен да живее с нас, и знам, че той също ни обичаше, по своему.
Ще бъде в мислите ни и за Коледа, обичаше суматохата и елхата, усещаше празничното ни настроение. Ще бъде една звездичка в небето, подсказваща ни, че е някъде там.
Ще си го спомняме, няма да го забравим! Но тъгата ни няма да го върне.
А една древна мъдрост гласи : "Не плачи, за това, което е свършило, а се усмихни, че го е имало"!
Защото това е важното! Изпитанията са да проверят вярата ни, но и да я заздравят, да я укрепят, ако я загубим - сме загубени самите ние.
Любовта, грижата, която даряваме на животните е не само в тяхна полза, напротив - тя ни обогатява, тя ни дарява с толкова прекрасни емоции, да, натъжава също, но определено ставаме по-добри хора, когато сме я изпитали докрай. За съжаление аз научих този урок твърде късно в живота си, постепенно, предпазливо и неусетно.
И вместо аз да науча дъщеря си на него, като родител, се случи обратното - тя ме научи да обичам така животните. Хубаво е, че младото поколение има такова отношение към тях!
За една любов, не от пръв поглед, но до последен...За котките...за хората. За нашия Жоси...
Весе, може да не ти се вярва, но се разплаках, докато четох написаното. Плача и сега, докато ти пиша, защото ме върна в спомените ми...
ОтговорИзтриванеКолко добре те разбирам! Ние сме преживявали много пъти загубата на любима животинка, но последната, загубата на котето ни, преживяло в дома ни цели 19 години, още не сме преглътнали.
Много трудно ще го забравите, защото те, нашите малки любими приятели, се превръщат в истински членове на семейството, грижим се за тях като за наши деца и когато съдбата ни ги отнеме, страдаме за тях като за изгубени деца.
И после започваме да се учим да живеем без тях. Ала те са винаги в сърцата ни, пред очите ни, помним усещането от докосването до меката козинка, мъркането, звука на гласчето, гушките, които сме си раздавали взаимно... поне при нас е така. Вероятно и при вас ще е...
Да, те ни даряват толкова много любов, колкото и ние на тях и ни правят по-добри, съгласна съм с теб. И да, съгласна съм, че това е любов завинаги, Няма начин да го забравиш, защото няма начин да забравиш някого, когото толкова много си обичал - до последния му дъх. Така е в живота, за съжаление...
Да, Вале, вярвам, че ме разбираш, спомням си твоята публикация за вашия котарак, и ти тогава много ме разчуства и за пръв път се попитах как ли бих се чувствала при такава ситуация, но си казах, е, нашия котарак е още млад...уви, както и при хората възрастта не е от значение...Гледам да не показвам пред дъщеря ми, че ми е мъчно, за да не подсилвам нейната тъга. Ние имаме още две котки - мъжка и женска (които така и не се заобичаха с Жоси), но не е същото...всяко коте си има своето място, не може едно да замести друго...
ОтговорИзтриванеВеси,
ОтговорИзтриванемного обичам различни домашни любимци.Имам котки и куче, но ги гледаме на село.Имала съм и котка в апартамента и все намирам изоставени всяка година и ги отглеждам.Ако не са тези животинки животът ни ще е твърде сив и скучен.Но за жалост, когато ги загубим мъката ни спохожда, няма как.Спомних си как моята котка също обичаше да обитава малки кашончета, торбички и кутийки след като видях и твоите снимки.
Поздрави !
Ели, сигурна съм даже, доколкото успях да те опозная, макар зад монитора, че се грижиш не само за домашните, но и за изоставени животинки...Това е много благородно, но за жалост няма как да помогнем и гледаме всички...
ОтговорИзтриванеНа нашия Жоси му беше любимо да влезе в подаръчните торбички. Поздрави и за теб!
Веси,знам колко е жалко да загубиш домашният си любимец:(
ОтговорИзтриванеНека да си спомняме само хубавите неща и прекрасните моменти,които сме имали с тях.
Приятелска топла прегръдка!
Марианка, прегръщам ви и аз всички! Спомням си, че май имахте и вие коте, преди да заминете...
ИзтриванеМилия той. Имах възможността да го видя на живо. С тези изразителни очички... Не знам какво да кажа, Весе...наистина не знам :(
ОтговорИзтриванеИ аз не знам какво да отговоря, Алечка...натъжих се...
ОтговорИзтриване