Това е една прекрасна инициатива
на Мария Христоу, по повод на 24 май, която подкрепям и в която исках да се
включа с удоволствие
По принцип не си падам по такива
масови мероприятия, но в случая определено си заслужава.
Обмислях някакви
тържествени думи, с които да отбележа и аз празника тук, думи на гордост и
възхвала...дори бях подбрала известни стихове, а всъщност се чувствам тъжна...
Цяла седмица в службата текат
уволнения. Нищо ново под слънцето в днешно време...така е...времето е
динамично. Лошото е друго - работя в държавно учреждение, място, което да служи за пример...място,
където „светлите бъднини” би трябвало да се градят...Знаете ли каква е
реалността?!? Отиват си един след друг и малкото останали кадърни, можещи и
знаещи специалисти и идват компютърно неграмотни, без ценз и образование, хора,
готови и можещи само и единствено да лакейничат...Нещо повече, това не са
уволнения, това е подигравка с човешкото достойнство. Чувствата ми варират от
учудване, през ярост и достигат отвращение. Тъжно е и друго – че голяма част от
хората, които оставаме, не си тръгваме сами, колкото и много да ни се
иска...Защо ли?...Защото и навън не е (много) по различно, защото това е малък
отрязък от държавата ни въобще.
Образование ли? Наука ли? Що е
то? Години наред гледаме отстрани как държавата абдикира...от всичко, съсипано
е всичко, образованието и науката не правят изключение.
Да идем в чужбина ли? Да оставим
прекрасната си Родина, да оставим майките и бащите си, да оставим приятели,
дом...В чужбина? Каквото и да си говорим за глобализация, за свят без граници,
си мисля, че там ще сме винаги чужди, та макар и при (може би) по-нормални
условия на живот и по-добър стандарт.
Но аз искам тук да остана, тук да
живеят и раждат децата ми...И ми е много, много тъжно...С оплакване не става,
нали? Да, но как??? Аз не съм нито необразована, нито неможеща и незнаеща...как
да живея и работя нормално в държава, която отдавна не е нормална, да изляза да
стачкувам ли...видяхме дали и това има смисъл, с война ли...пази боже...! Да се
спасяваме поединично, решение ли е? Питам се защо и как се докарахме до тук?
Ние..., наследниците на Ботев, на Левски, на хиляди, хиляди, стотици герои на
едно или друго време, родени тук и
наричащи себе си българи, наследниците на Кирил и Методий...
Знаете ли какво каза днес един от
новоназначените началници – че 24 май не
е наш празник, а само на учениците!?! Денят на славянската писменост и култура!!!
Разбира се, че по-важно е да отпразнува назначението си...
Защо дилемата всекидневно пред
всеки от нас е дали да продаде душата си на дявола и да краде народа си(или е
подлога на тези, които го правят), или
да бъде обречен на мизерия...Защото мизерия е да се живее по начин, по който са
живели далеч, далеч в миналото, защото се върнахме години назад, защото мизерия
е децата ти да живеят по-лошо, отколкото си живял ти, защото нормалното е да
има напредък, да се съгражда. Защото народа ни е беден, а обществото ни е
болно. Защото „демокрация” е само една смешна дума и по-голям страх от сега не
е имало – страха да оцелееш и днес!
Въпреки тъгата, яростта,
отвращението ми, днес е светъл ден – 24 май!
Кирил и Методий...завещали ни
най-ценното нещо – писмото!
„Върви народе, възродени,
към светла бъднина върви...”
Грамотният човек не може да бъде
излъган, не може да бъде манипулиран, и ако бъде и достоен – не може да бъде
купен!!!
„О, вий,
които цяло племе
извлякохте из
мъртвина,
народен гений
възкресихте -
заспал в
глубока тъмнина;”
Да се събудим! Все още сме
народ(макар и разединен, макар и обезверен), няма накъде повече да бъдем
мачкани, унижавани, използвани, да не позволяваме да дойде ден, в който да се
срамуваме сами от себе си!
Да отворим очи, да не забравяме
славното си минало, но да четем в бъдещето, да го спасим, длъжни сме да намерим
пътя, дължим го – на себе си, на децата си, дължим го на светите братя – Кирил
и Методий! За да ни има въобще!
Честит празник!
