"Размисли и страсти" в капана на действителността

И днес имам повод да почерпя – вдигнага ми заплатата. След 6 години застой! Да, да – от 2008 г. до сега си стои до стотинката същата! Е, дочаках! Благодаря на шефа, на заместниците му, както и на няколкото ми началници и „началници”. Не, не съм чистачка или общ работник, главен експерт съм. Ама как звучи, а? И е!!! Огромна структура с около 3 000 човека, с множество звена из цялата страна и всичко, в областта в която съм ангажирана минава през мен, т.е. мога и правя всичко, друг е въпроса, че откакто дойде  „колежката ми – началничка” (която впрочем няма и нужното образование) е в непрекъснат ужас, че може някой да забележи, че мога и знам колкото (не дай боже и повече) от нея. Интриги, помия, простотия от най-висша класа – години, години наред.

Работила съм на друго място, в стая с още 8 жени преди години, разбирали сме се и сме се обичали като едно семейство. Помагали сме си, вършели са и моята работа, докато аз учех за изпити...Как не мога да намеря дори за една от тях да кажа лоша дума. Още помним и се чуваме за празници – техни и на близките им. Хора, нормални хора.

А тук, къде попаднах...?

Откакто постъпих се сменяха  шефове, в началото сe снишаваха „сивите мишки”, но после пак и пак, отново и отново вдигаха глави и продължаваха – некомпетентно, с подмазване, с „оплюване” на можещите, за да блеснат те – готовите на всичко и пред всеки – само и само да опазят скъпоценните си началнически местенца и незаслужени заплати, които междувпрочем никой не иска да им вземе. Специализирали са се до съвършенство! Чувствам се отвратена, унизена, използвана, глупава...

Заплатата ми днес, за първи път след 2008 година е увеличена с...10 лева!?!

Мислите, че се шегувам, нали?

В днешно време, в нашата прекрасна Родина (която е омърсена именно от такива твари (аз не мога да ги нарека хора)) при цените на всичко, които растат постепенно, но сигурно ден след ден, моята заплата (срам ме е да ви кажа колко е!) на главен експерт в държавна структура е увеличена с 10 лева! Има такива, увеличени със 100, с  200! Колежката ми – началничка я няма – много болна била и не се знаело кога ще дойде, а аз трябва да я заместя, да свърша нещо, за което нищо не знам, оказва се, че и документа го няма...скрила го е....!!!Изумени ли сте? Аз всъщност, като се замисля - не би трябвало – толкова пъти ме е изумявала с лошотията, с подлостта (не мога да намеря и по-силна дума, но би била по-реална), че това си е част от стила и, но въпреки това днес пак съм изумена и се чудя как е възможно... И понеже този път не издържах и отидох да потърся сметка на разни други участници и в тази „прекраснотия” въпросната колежка взе че оздравя и утре щяла да се завърне...

Дребнаво ви се струва сигурно всичко това, което пиша и може би е, самата аз се чувствам мръсна да участвам, дори без да искам, дори като жертва във всичко това....

Но не е дребнаво, нито е дребно – то е отражение на милата ни държавица...От десет години се опитвам с добро да отговарям на всичко това, опитвам се да разбера, опитвам се да махна с ръка, опитвам се да оправдавам, да търся вината в себе си, да чакам тази прогнила и умишлено унищожена система, в която работя да се промени, да дойдат хора, които да я променят – да имат силата, знанията и желанието това да се случи...Имаше такива хора...но по политически причини те бяха набързо сменяни, веднага щом се окажеше, че може този бастион на закосленялост, на номеклатурното, робско и лакейническо мислене  да рухне.

Възмутен бил един от настоящите шефове, че съм била „против правителството” (че то половин България е по площадите от година именно за това)!?! – Не съм от „техните”. Това на какво ви прилича? В кой век живеем, за бога? За това ви говоря...За това ме боли...затова ми е обидно...защото досега никой  не се интересува от обикновените хора(между които се гордея, че съм и аз), от техните знания и умения, от нормалните хора, от добрите хора (не, няма да си спестя тук скромност, защото не съм навредила никому!!!), напротив – на пиедестал са онези – некадърните, но умеещи да ласкаят, приспособяващите се към всичко и всеки, що е над тях, тези, които на чужд гръб се издигат в службата и се държат с подчинените си като с по-ниска категория хора, тези, които са готови да се намесват и да коментират дори личния ти живот (само защото по обясними причини те не могат никога да имат такъв).

А работота си ми харесва, работя по специалността си, но те и това успяват да опорочават, нарушават закони (защото шефа така е казал!), не правят разлика между писмо и постановление...и виждаш, че няма никакъв смисъл да обясняваш кое, как и защо, а има ли и смисъл да го знаеш – след като никой не се интересува от това... Ставаш апатичен, нервен, ходиш на работа само за да чакаш момента, в който ще си тръгнеш, вършиш работата не с желание и както трябва, а колкото да я отметнеш, защото е все тая...Започваш да заприличваш донякъде на тях, започваш да лицимерничиш и ти, защото те от откритост не разбират и те изкарват теб „лошия”, когато им кажеш нещата в очите, защото те нямат лице, за да може да им кажеш в лицето какво мислиш за тях, започваш да се отвращаваш и от себе си и да се питаш защо все още стоиш...?!?

Защо?!?

При последните нелепи уволнения стоях и чаках и се надявах да бъда между съкратените?!?

Защото сама явно няма да си тръгна, не го направих през всичките тези години...

Не знам отговора на въпроса „защо?”... Вероятно е от волското ми търпение, вероятно е страх...от неизвестното, от това, че и „отвън” може да е същото, вероятно не съм инициативна, вероятно е и заради многото хора, чието уважение съм заслужила в цялата система, както и те моето, вероятно, защото не съм научена да бягам, а все търся решение и справедливост, вероятно, защото и в цялата ни държава нещата стоят така, вероятно защото нямам (не си ги избирам по това!) приятели - важни „клечки”, а дори да имах не бих ги помолила „да ме уредят”... Всъщност проблема ми  е, че цял живот не се научих „да се продавам” и „да се предлагам”. Чакам някой да ме покани, да ме забележи..

Заслужила съм си значи 10 – те лева, да са ми честити!!!

Със сигурност няма да подпиша това унизително предложение! Така че най-вероятно следващия пост ще е свързан  с уволнение – как съм си позволила да не подпиша (вместо да съм благодарна)!!! Нека!!!

Тогава вече съм сигурна, че ще бъда по-добре и ще се справя, макар, че достатъчно се постараха да ми съсипят и здравето!!!

Не искам и не умея да участвам и печеля в нечестни битки. Мога да губя – пари, работата си, но не и достойнството си!!!