неделя, 11 октомври 2020 г.

"Климати" на Андре Мороа


Не бях чела нищо от автора до момента. Не мога да кажа, че "Климати" стана една от любимите ми книги, или че това е стил, който ми допада, но мисля, че е книга, която трябва да се прочете, защото има дълбочина. Романа безспорно е трагичен, роман за нещастната любов, съдържащ дълбоко психологически елементи.  Но не от тези модерни психологически книги, които ни учат, че в името на това да се чувстваме добре имаме право на всичко, напротив тук пред очите ни е разгърнат един живот, показващ ни докъде може да  доведе егоизма и загърбването на моралните устои. 
Дали да не търсим щастието във верността, в това да останеш верен на своя избор, в това да устоиш на изкушенията, на чуждото внимание, в трудния път на съвместния живот, на целостта на семейството, но път, носещ удовлетворение? Само тогава струва ми се да бъдеш притежаван и да притежаваш ще има смисъл и цена. "Притежаването" от много хора те кара да "олекваш" и "изпразва" душата ти.

В романа виждаме любовта, в нейните болни форми - ревността, притежанието, вкопчването в другия, скуката...Главния герой е представен в двете отделни части на книгата в двете му противоположни роли – в тази на ревнуващия, и в тази на ревнувания, и двете еднакво водещи го към една безутешна обреченост. Непостоянството на човешката природа, грешките, с които нараняваме другите, но които нараняват най-вече и нас. Лекомисленото отхвърляне на този, който ни обича безрезервно, за да се хвърлим в преследване на този, който отхвърля нас – един безсмислен болезнен кръговрат в името на измамно щастие… 
С две думи, ако не сте прочели тази класика, направете го! Ще останете докоснати! 

"В устата на младите днес има само една дума: щастието. Трябва децата да са щастливи, трябва съпругът да е щастлив, трябва жената да е щастлива, трябва прислугата да е щастлива и за да се постигне това, премахват всички правила, унищожават преградите, не признават вече нито наказания, нито санкции, прощават всичко дори преди прошката, не казвам да е заслужена, а поискана. Просто невъобразимо! И какъв е резултатът? Да бяха поне много по-щастливи, отколкото вие и аз сме били, госпожо, разбирам. Но лошото е, че са по-малко щастливи от нас, много по-малко.“ 


„Впрочем тя се ужасяваше от развода, тъй като религиозните и разбирания, макар и рядко изразявани и твърде разклатени под влиянието на Франсоа, все още бяха живи. А може би беше и привързана, ако не към мене, то поне към съвместния ни живот, от чисто детската си любов към предметите. Обичаше този дом, подреден лично от нея с толкова вкус. В будоара, върху малка масичка бяха поставени любимите и книги и венецианската ваза, в която винаги имаше само едно цвете, едно-единствено, но много красиво. Усамотяваше се в това кътче и се чувстваше защитена от мен и от самата себе си. Трудно и беше да се откъсне от този декор. Да ме напусне и да отиде при Франсоа, означаваше да живее през по-голяма част от годината в Тулон или Брест; означаваше да се откаже от повечето си приятели.Също както и аз, Франсоа нямаше да може да запълни живота й. Сега ми е ясно, че тя се нуждаеше от оживлението около нея, от интересното зрелище, което и предлагаха различните мъже, разкривайки пре нея душите си. Но тя самата не разбираше това. Страдаше, че е далич от Франсоа; вярваше, че ако се свърже с него, ще намери щастието. За нея той криеше обаянието на човек, малко познат и още неизчерпан, и затова като че ли богат с нови възможности. Такова митично и привлекателно същество бях и аз по времето на Флоренция и на пътуването ни в Англия. Не можах да се задържа на висотата, на която тя бе поставила недействителния ми образ. Бях обречен. А сега бе дошъл редът на Франсоа. Той също щеше да премине през изпитанието на опознаването. Щеше ли да го издържи?“ 


„ Къде е грешката? Соландж започна да постъпва като Одил. Дали защото извърших същите грешки? Или защото направих същия избор? Винаги ли трябва да крием чувствата си, за да запазим любимото същество?“ 

„През последната година разбрх нещо много важно, а именно, че ако обичаме истински, не бива да придаваме прекалено голямо значение на постъпките на любимите ни същества. Имаме нужда от тях. Само те ни дават възможност да живеем в известна „атмосфера” (вашата приятелка Елен го нарича „климат“ и това е съвсем правилно), без която не можем. Значи важното е да ги задържим и запазим, какво значение има всичко останало, Боже мой? Животът е толкова кратък, толкова труден...Бих ли се осмелила да ви оспорвам няколкото часа щастие, които ще ви дадат всичките тези жени, мили мой? Не, аз постигнах напредък, вече не ревнувам и вече не страдам.“

Няма коментари:

Публикуване на коментар