„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“

 

 

Фредерик Бакман...Колко пъти посягах към книгите му в книжарницата, колко пъти отбелязвах във ФБ групите интригуващи ревюта и коментари. Все нещо друго го изпреварваше и избора ми отиваше към друга книга. Понякога съжалявам за хилядите глупости, които съм изчела, а не си е струвало, пропуснала съм стойностни.

„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“. Поръчах я, дойде тънко книжле. Та случайно или не, започнах именно с нея. Прочетох вечерта изморена и разсеяна  няколко странички, и си казах „нищо особено, някаква боза...за приспиване“  На другата сутрин продължих в трамвая и...очите ми се наляха, а гърлото ме стегна...

Тема, която уви не ми е чужда и сигурна съм, почти всеки е имал в семейството си възрастен с деменция. Всеки, който има бегла представа за това състояние, знае зколко е тежко за близките, колко са ужасяващи ефектите, които причинява на болния.

Бакман обаче прави тази тъжна история едновременно и романтична, и възпитаваща ни, и красива. Едно от най-трудните неща е да се справиш с болката да виждаш близкия си човек в това безпомощно състояние и да не можеш да помогнеш.

Трогателен разказ за едно дълго сбогуване между възрастен вече баща, сина му и внука му. И една очарователна любовна история мужду дядото и починалата баба и техния  „обикновен, необикновен живот“, превърнал се вече във все по-изтъняващи спомени.  Автора ни го разказва така, че едновременно да ни разплаче, усмихне и научи как се принава през една таква житейска съдба.

Разказ и за пропуснатите моменти, които не сме дали на децата си, и опитваме да наваксаме с внуците.

Разказ за обикновените хора, с  чисти сърца,, хора, чийто живот е труден, но красив.

Влюбих се в Бакман – безвъзвратно! Тази мъничка книжка е пълна със съдържание и човечност.