Бавя тази публикация от преди морето, оглеждах я, четох я, после чаках снимки да ми прехвърли дъщерята, аз също се опитах да направя някои, ама сложно, бре, не стоят мирно тези ми ти котки:).
Котките
Аз съм от децата, които са имали щастливо детство, а
ваканциите на село са ми осигурили не само безгрижие, чист въздух, качествена
храна, но са ми дали и друго – научили са ме на уважение към хората,
упражняващи физически труд, научили са ме на трудолюбие, на скромност, на любов
към живата природа, към животните. Не че съм участвала лично в
селскостопанската работа, но примера, който са ми давали баба и дядо явно е
по-важен от това да ме карат насила да върша нещо, което не ми е присъщо,
особено пък за възрастта.
Та така, обичах животинките, макар че не съм се доближавала пряко до тях, просто
ги наблюдавах и им се радвах.
От друга страна, като всяко градско дете не можех и да си
представя, че животни и хора могат да живеят на едно място. В детството ми това
не беше модерно, беше рядкост в апартамент да живее куче или котка.
На свой ред и родителите ми, като се пенсионираха решиха да
живеят на село, на около трийсетина километра от София. Така че дъщеря ми също
имаше късмета да прекарва ваканциите си там. Нейната любов към животните обаче
надскочи моята. Разбирайки, че теленцата ги умъртвяват, за да се консумира месото,
месеци наред плака, и до ден днешен не
вкусва телешко. Добре, че прасетата и пилетата не са и се видели толкова миловидни, та поне да хапва някакво месо.
Ето котките на село:
Когато поотрасна дъщерята, около нас в квартала вече котките и
кучетата, живеещи в апартаментите бяха станали нещо обичайно. Започнаха едни
непрестанни преговори да си вземем куче, но не какво да е, а от породата хъски.
Години наред пазарлъци, едвам я убедихме, че пътувайки през почивните дни до
село, няма кой да ангажираме да извежда кучето...През тези години гледахме хамстери, рибки...бели мишки,...умирайки – пак
предизвикваха драми и плач...
Един ден влязох в зоомагазин (може би заради рибки
да е било, не помня) и видях насреща си в
клетка едно много, много сладичко коте. Изглеждаше толкова тъжно, че
най-импулсивно дадох 20 лв. и го купих...Сама, без дъщерята да го иска, без дори
да знаеJ)Разбира
се – тя се зарадва страшно много.
Котето издържаше ден - два без нас, като му оставяхме храна
и вода. Но след едно отсъствие установихме, че си е ходило до тоалетна на
фотьойла, вместо в котешката тоалетна...
Бях непреклонна и го изпратих на село веднага. Малко плач, но
това е положението.
После имаше втори опит, този път мъжа ми донесе коте от
колега – същото последва.
При третия опит дъщерята си взе след ваканцията коте от
село, нямало да издържи зимата на студа, как сме щели да го оставим за замръзне
и т.н. Е, това коте се оказа или по-умно или по-хитро, или пък по-чисто, само се научи
да пишка в тоалетната, а голямата нужда – във ваната. Лесно и
удобно(сравнително) - четката, препарата, пускаш водата. Е, понякога прави напук
и маркира тук там, миризмата е ужасяваща, но...вече свикнахме с него (7-8
години)и дъщерята не би се съгласила да махнем котарака за нищо на света.
Междувременно двамата със зетя си намерили две котета – брат и
сестра, и ги взели в работилницата, където зетя оправя коли през част от
времето си.
Гледаха ги там 2-3 години, но по
ред причини трябваше да им се намери друг дом. И къде си мислите, че е този
дом...у нас, разбира се?!?
Дъщерята ни обработва от месеци. Аз, не, та – не,
категорично! Тя обаче също категорично „Няма друг начин!” ?!?
Мъжкия бяха
кастрирали преди, но женската пак по незнам си какви съображения заведе да
кастрира преди 2 месеца. И се наложи да постои у дома 4-5 дни, докато и свалят
конците. Толкова сладко се оказа това коте, такова едно безобидно и
миловидно...Две три нощи не спяхме на смени, да наблюдаваме да не си ближе и
чеше раната. Тъкмо се пооправи и изведнъж през последната нощ у дома и се
схванаха задните крачета. Не знам дали сте виждали нещо подобно, но е ужасна
гледка... Скъса ми се сърцето да я гледам как се влачи по корем жално и гледа
измъчено, как не може да отиде до тоалетната, държахме я на ръце...
Прекара почти месец в клиника.
Причината се оказа следната – изяла отровена хлебарка, бяха пръскали общите
части във входа с много силна паралитична отрова...(имайте си на идея, а ние се
радваме, че нямало хлебарки, те така и някое бебе ще отровят...)
Е, точно в този момент се пречупих...?!?
Освен всичко – бях осъзнала и
колко страда дъщеря ми и как и за миг не си представя, че ще се раздели с котетата,
които сама е отгледала и толкова обича...!
Изживяхме много драматични месеци
(естествено по закона за всемирната гадост това беше гарнирано и с много други, доста тежки проблеми от
всякакъв характер).
В резултат – и трите котки са у
дома. Женската се оправи напълно (и от миловидно коте се превърна в голям
пакостник – вилнее денонощно и се катери навсякъде).
Но...! Нашия мъжкар не приема
„провинциалистите”(така ги нарече шеговито мъжа ми,който също като дъщерята е
голям почитател на котките и е имал своя като дете)!
Не мога да ви опиша какви
трудности създава това. Живеят в отделни стаи, т.е. двете нови котки са при нас
в спалнята (а преди не допусках котарака дори да влезе там). При всяко влизане
и излизане от стая в стая внимаваме да не връхлети нашия котарак. А той стана
супер агресивен и страшен, когато ги усети – съска и ръмжи и е готов да нападне
и нас (дъщерята вече нахапа и издраска заради женската котка).
Ей такива ми ти работи...Но друго
исках да кажа.
За пореден път се убеждавам, че
никога не трябва да се казва „никога”.
Толкова против бях да се гледа животно у
дома, толкова протестирах срещу миризмата, срещу космите(дори по цял ден да
чистиш – къщата си е непрекъснато мръсна(!), а какво е като сме по 12 часа извън
къщи)!
Обаче, ей на, случват се някакви
обстоятелства, които преобръщат начина ти на мислене...става дори без да се
усетиш...И не, не ме е накарал някой насила, това би било нечестно да твърдя,
макар да мърморя и да не мога да свикна с мръсотията, но сам сама стигнах до
убеждението, че мястото на тези котки, при положение, че няма друг удачен избор
е тук, у дома.
Не бих оставила дъщеря си да
страда за тях (а наистина беше страшно притеснена), а и осъзнах друго – че
тя всъщност е и един безкрайно отговорен човек и счита, че след като ги е взела
да ги гледа, не може сега ей така с лека ръка да ги изгони на улицата или да ги
продаде, подари или остави някой друг да ги гледа...
Така че това решение го взехме
заедно с мъжа ми. Да, трудно е, има, и то много несгоди, но някак си душите ни
се успокоиха, да – мебелите са стари, котките ще ги досъсипят, а нови е
безсмислено да се купуват, но вещите ли са по-важни всъщност, за сметка на тях
ли едни душички и живинки да пропъдим и лишим от дом и от шанса да оцелеят...
Боже, как се промених... Само до
преди месец се чудех и гледах с подигравка и насмешка на хора, които дават пари
да лекуват животните си, лишавайки себе си, а сега самата аз отложих коронката за зъба си – за да
се плати за лечението на котката...и дори не се замислих да го направя...
Споделяйки това с близки и
познати, повечето реагират еднакво „О, защо не тропнахте по масата и да кажете,
че не сте съгласни!” или „О, махайте ги, ще ви съсипят жилището” или „О, това не бих го търпяла за нищо на
света” ...
Не ги съдя, и ги разбирам, защото
за самата мен дори мисълта, че някой може да гледа три котки, ми се струваше
безумна и невъзможна...Е, казвам ви – възможно е! И страшно или не, когато се
налага – го правиш – и се чувстваш удовлетворен! Да, може би по изморен, може
би не така комфортно, но определено по-добър човек!
И да ви запозная:
Жоси
Първия ни котарак, демек домакина.
Мислехме, че е женска и
трябваше да е Жозефина, но се оказа мъж и
остана така – само Жоси, в мъжки род.
Лошичък си ни е той, серт характер
има. Слуша и обича най-вече мъжа ми, мен не ме брои за човек, към зетя е
нащрек, а с дъщерята или е лош или си играе.
Ако някой знае как се помиряват котки - да ми пише, това котешката психология е май по-сложно нещо и от човешката:)
Грес
Кръстен е така, защото още
като малък все се завираше в греста за колите и се омазваше целия. Синеок е и е
на-добричкия от трите. Мноого е гальовен, непрекъснато иска да го гушкаш и се
навира дори в лицето ми да ме ближе и да се гали. Има навика да ти скочи на
раменете, за да се умилква. Сутрин, преди работа излизам от банята,
тръгвам да се обличам, навеждам се да си взема бельо от чекмеджето и той ми се
мята на гърба. Аз, разбира се инстинктивно се дръпвам и...по гърба ми остават
поредните следи от одрано, защото той пък инстинктивно се вкопчва, за да не
падне...Да, смешно, но и болезнено...Лошото е, че на следващия ден забравям и
това се повтаря. Преди морето много внимавах, че за резил с тоя издраскан гръб на плажа J))
Мафия
Тя пък е кръстена на котката на мъжа ми, като дете. Заслужава си обаче името. Изглежда като ангелче, а
направо е бандитка и половина. Вечно е готова за лудория – нещо да бутне и
счупи, да се увисне на закачената дреха на гардероба, да се покатери на
най-високото, а през нощта да премине през тебе като фурия и да ти изкара акъла...
Та това е положението у дома...
Но...ако спечелим от тототоJ) ще си купим къща,
където котките ще имат специални стаиJ) Кой
знае, дано! Би било прекрасно!
За сега е важно, че дъщерята е
щастлива и че две-три душички ще бъдат на топло, нахранени и обгрижени!
Малко
ли е това...?!?
