"Врата към Бер" или "Врата към Яна"

"Врата към Бер" е история, написана от "жената, която чете и разказва истории, разхожда кучето си и обича семейството си“- споделя самата авторка - Яна.

Нещо като автобиографичен роман, нещо като любовен роман, нещо, като роман за живота въобще, но при всички случай много, много красиво и литературно написан роман!

Ако нещо категорично мога да кажа е, че образа на Бер е така въздействащ, може би защото в нея тъгата и радостта не се редуват, а живеят едновременно, точно както съм усетила и у авторката.

При Яна всичко е метафора, като пътуване в и към себе си, чрез историите, които разказва, там винаги има нещо лично, преживяно, насън, или наяве.

Няма друго такова кълбо от емоции, такова своенравие, може би аз самата, но при мен на повърхността цари спокойствие, или поне през повечето време. При нея чувствата са ту диви и необуздани, ту меланхолични и тъжни, ту жизнерадостни и заразни, но може би в това е и чара и. Наистина, тя е като магнит в помещението, където се намира, харесвана или нехаресвана, но винаги забелязвана.

Да, имах невероятния късмет се запознаем, и надявам се да продължим срещите си с тази толкова талантлива и толкова емоционална Яна! 

Запознахме се в работна обстановка - тя беше кандидат за работа, а аз член в комисия за подбор. Признавам - това беше най-интересния кандидат, когото съм срещала в 30 годишната си практика, и най-открития и неподправен, противно на логиката, че на събеседване искаш да се представиш само в добра светлина. "...Написах книга и...сама си я издадох" бяха думите, които ме впечатлиха още тогава. Но не само това - очите, онази магнетичност...нямаше как да не е моята зодия (така се и отакза) Исках да я познавам и още, и още, исках да имам книгата и. Знаех, че мястото не е за нея, или тя не е за мястото. Яна не може да бъде сложена в рамки, в това се убедихме и ние и тя, след като все пак беше назначена, но след половин година напусна сама. Аз все пак съм доволна. Това ми позволи да я опозная, да я харесам, въпреки странностите и, когато исках глътка извънземен въздух (или може би истински земен) , творчески заряд, или просто усмивка (е, понякога и сълза), просто слизах за минутка два етажа по-надолу. Това ми липсва сега.

Често припознавам себе си в това лудо и смело момиче, макар моята чувствителност през повечето време да е дълбоко скрита, освен за близките. А и живота някак ме приземи, за лошо или добро. За съжаление се оказа, че на местата на които работя/их, за да оцелееш, няма как да си на 100% себе си...

Янче, обичам да те чета! И да си говорим! 

Новата ти книга ме чака на рафта, да съм в подходящо настроение, за да я започна...дотогава, попрочитам друго.