За хората, които влизат в огъня, за човеците!

Ще ви шокирам с тази публикация, но колкото и да не ми се иска да натоварвам четящите, реших да я публикувам по две причини.
Не за да правя сензация, а да помоля, да предупредя всички  - да бъдат по-внимателни, дори изпълняващи ежедневните си домакински задължения, защото понякога може от "нищо  нещо да стане" и само за минути да изложите не само дома си, но и живота си на опасност.
Мислех да публикувам и снимки, но ще се въздържа, доста стряскащи са, наистина.

Втората, по-важна причина да напиша всичко това е, че не само съм благодарна, аз съм невероятно щастлива от факта, че има добри, истински хора, които не се колебаят да помогнат. 

Е, имаше и такива, които дори не дойдоха да видят как сме.

Тези, които ме познават, знаят, че съм разсеяна, такава съм от дете, характер. Една от причините може би е и тази, че почти никога не правя само по едно нещо. Напоследък и ангажиментите и стреса ми дойдоха в повече, и макар да направих кратка почивка за Великден, натрупаната умора май също си каза думата. Да си призная в рамките на 1-2 месеца на няколко пъти загарях по някоя тенджера, забравяйки я на котлона. До 20 май, дата която ще запомня, и то не с добри спомени. 

Прибрах се от работа и се захванах с домакинстване - пуснах пералня, прибрах прането, позачудих се дали да готвя,  установих, че има какво да се хапне и извадих продукти от фризера за следващата вечер. Попаднах в едното чекмедже на половин опаковка панирани кръгчета от калмари. Реших да си ги приготвя към вечерята, тъй като мъжа ми бе на работа до късно. Сварих си билка за стомаха и дори не помня как съм сложила в една метална купичка да загрява олио на плота на печката. Защо съм излязла от кухнята, също не помня, усетих се едва когато, прибирайки великденската украса, на която все не и идваше времето, чух някакво пукане и пращене. Помислих, че идва от пералнята, но отваряйки вратата на кухнята вътре беше кошмар - плътен черен дим и обхванат от пламъци абсорбатор и шкаф над него. 

Аз не се славя с особено голямо чувство за самосъхранение, но този път проработи, та чак прекалено. За секунди се вцепених и единствената ми мисъл бе да изляза по-бързо от жилището, знаейки, че имам определени проблеми с дишането. Не открих  телефона си в паниката, но грабнах чантата и след няколко минутно търсене на ключове, отключих с треперещи ръце и хукнах да звъня по съседите да се обадят на пожарната.  За съжаление по това време нямаше никой,  където звънях. Дадох си сметка, че апартамента ще изгори, което ме вцепени за втори път.Тичайки по стълбите изведнъж си намерих телефона в чантата. Тук блокирах още повече, като по никакъв начин не можах да си спомня телефона на пожарната?!?, това "112" изобщо не ми дойде до спечения мозък! Тогава ме осени единствената мисъл - да се обадя на мъжа ми. Той веднага звъннал на "112" и хукнал към къщи от другия край на София. Сновейки по етажите, една съседка ми отвори и след като чу несвързаните ми, но достатъчно красноречиви обяснения реши, че ще си се прибере обратно. Някъде там съм звъннала и на дъщерята, нямам обяснение защо съм го направила, тъй като последното, което искам е да тревожа точно нея. И тук тя ме порази с думите "Мамо, а котките?" Това беше третия ми шок, само като си представих, че ще изгорят милите ни животинки, за които признавам, съвсем не се бях сетила. Тръгнах обратно внимателно нагоре по стълбите. Тогава на помощ ми се притече мъжа на друга съседка. Дъщерята се обади и подсети, че в пералното помещение има пожарогасител. Влязохме внимателно, видях, че пътя към спалнята, където са животните не е толкова задимен и отидох да ги взема, а съседа така и не намери пожарогасителя, после се оказа, че след като години наред е бил тук, преди време мъжа ми го е свалил в мазето:(. Всичко това се разви за няколко минути. В това време от асансьора слезе дъщерята, моето смело момиче, чиято реакция беше светкавична, с две момчета и готвачката от заведението пред блока, където тя е била, когато съм се обадила. Хукнала към нас, а след нея те тримата. 

Всичко стана като на филм, тримата се втурнаха намериха кофи и започнаха да гасят като машини, разтвориха всички прозорци и дима се понамали. И тук се шокирах,  за четвърти път,  притеснена и за тях, стоях като вцепенена и само повтарях "излизайте, ще се задушите, моля ви излизайте, оставете". И така докато чух думите "Готово, загасихме го"... Тогава някой ми каза, че пожарната е дошла. Слязох, но пожарникарите решиха да се качат у нас и да се уверят, че пожара е потушен. 

Тук е мястото да кажа, че дойдоха много бързо, бяха изключително внимателни и загрижени. Дойде и лекар, въпреки уверенията ни, че сме добре.

Докато аз се обяснявах на пожарникарите, нашите герои тихо се изнизаха, така, както ненадейно дойдоха. 

Да, кухнята почти напълно изгоря, или поне голяма част от нея, но пък можеше нещата да са и по-зле, както казват малкия дявол беше.

Свърши! Около 15-20 минутен ужас! Остана стреса, с който да се справим и ремонта, който е належащ. Няма да е лесно, но ще се справим.
Сърдечна благодарност към тези няколко приятели, включително и един от шефовете ми, които щом разбраха, предложиха искрено да помогнат с каквото могат.
Благодарна съм и на Бог и съдбата, че спаси мен и хората, които помогнаха и всичко се размина само с материални щети!
Дано аз взема своята поука, дано тази случка бъде и пример за всички четящи за това какво да не правят, да бъдат по-внимателни с огъня, и за това, че в нужда се познават истинските хора! 

Тук е мястото да кажа, че сред тази меко казано неприятна ситуация има нещо прекрасно, и аз искам именно то да бъде чуто и видяно, и ще се вкопча само в това - хората, които влизат в огъня, за да помогнат, без да се длъжни, с опасност за собствения си живот и здравето си (доста дим вдишаха).
И още нещо, колцина от нас биха постъпили по този начин?
Аз се запитах и не можах да си отговоря...не защото ми липсва доброта..., не,  но е нужна и смелост.

За човеците, на които е малко да кажа - Благодаря!
Благодаря ви, мили, добри, скромни, смели  хора, благодаря, че ни помогнахте, но най-вече благодаря за това, че ви има - Вени, Иване, Краси, Начко и Мариана! Нека доброто ви се връща многократно! Вие сте нашите герои! 

И още нещо - на всички роднини и приятели, които сега разбират искам да кажа, че сме добре. Родителите ми още не знаят за случилото се, нямат интернет и моля тези, които ги познават да не им съобщават, аз ще намеря най-безболезнения начин да го научат, най-добре след като следите са заличени.