Какво да кажа...една много, много топла и уютна книга, на азербайджанския писател Елчин Сафарли. Малко носталгична, малко самотна, малко философска, малко романтична... И толкова реалистично описателна, ухаеща на детсво и море, толкова съкровена, толкова близка и далечна, толкова обикновена, и толкова необикновена, толкова смислена, толкова човешка и толкова красива! Много ми допадна.
За мен има и една сантименталност, заащото е върнах в една страна, която имах щастието да посетя - Азербайджан и неговите интересни, чистосърдечни, гостоприемни и мили хора...
Ако не съм ви убедила да посегнете, прочетете няколко любими цитати (бих цитирала всичко:) от книгата и преценете дали това е "вашето":)
„Всеки човек е като гърне. Разклати го и от него ще се разплиска онова, с което е пълно.“
„...всички религии са като реки, които се вливат в едно и също море. И то се нарича Любов...Във всички живее любовта, но не всеки я чува.“
„...колко чистосърдечно е детското щастие. То не търси никакви значения – в това е неговата прелест...Важно е да се върнем към тази чистота, към щастието без умисъл и дълбок смисъл...Щастието е избор и труд.“
„Хората използват света, изсмукват го до последната капка. Отнасят се към всичко сякаш им се полага по право – и към новея ден, и към разходката пеша, и към топлото слънце, и към узрелите ягоди, и дори към добрите хора. Е, винаги ще има и такива, които си мечтаят за парче топъл хляб или за разходка край морето...
Важно е да се отнасяш към всичко с благодарност и да цениш дори онова, което е ежедневие за теб. От тези най-простички подробности се състои щастието, в чието търсене ние вечно се измъчваме. Природата на човека е такава – свикнал е да търси, а не да намира.
Връщам се от пазара. У дома нарязвам на колелца патладжан, сладка чушка, лук, домати и пресни картофи. Нареждам ги в дълбока чугунена тенджера и добавям малко вода, зехтин, една-две щипки сол и черен пипер. Задушавам на тих огън четиридесет минути.
Докато вечерята се готви, излизам да купя кисело мляко. Млякото се разбива леко, добавя се сушена мента и нерафинирано олио и ето – вкусният сос към задушените зеленчуци е готов.
На път за близкото магазинче виждам как шивачът Кенан внимателно заобикаля спящото куче, легнало насред тротоара. През войната Кенан е загубил десния си крак, но продължава да обича живота.
Лесно е да смяташ себе си за жертва и да обвиняваш всичко в света за тежкото си положение. А да продължиш пътя си дори с един крак и да оибчаш света наоколо – ето това е истински героизъм.“
„Когато бях по-млад често се оплаквах, че някой се е отнесъл несправедливо с мен – животът, родителите, приятелите. Един ден, след поредната обида, се запитах: Не се ли опитвам по този начин да се освободя от отговорността за собствения си живот?
Помня, че този ден отидох в книжарницата и си купих бележник. Започнах да записвам в него онова, което през деня е предизвикало у мен чувство на благодарност. Така станах по-внимателен към щастливите събития в живота си и усещането ми за глобалната несправедливост на света изчезна.
Обикновено, когато се опитваме да променим нещо, започваме да се съпротивляваме, да се борим, или още по-лошо, да се подтискаме. Подобни опити се безполезни. Промяната ще настъпи, когато погледнем на проблема, като на нещо извън нас, като на предмет, привнесен в нашия живот отвън. За да го решим, самият ни живот трябва да бъде изчистен, поправен, подобрен.
Пътят към приемането е да осъзнаеш, че проблемът съществува, да видиш откъде идва и да разбереш, че той е вечен.“
„Между мен и мама цари светла тишина. Вървяхме заедно към тази тишина, макар че по пътя преминахме през неразбирателства и конфликти. Връзката ни беше толкова силна, че не можехме да сме спокойни един с друг. Аз бях по сприхав, особено през периода на израстването, когато се запознах със себе си и моят избор се отличаваше от този на родителите ми. Но преодоляхме всичко това...
Днес, когато хаосът е обладал вътрешния свят на хората, когато мнозина се загубили обичайните ориентири и търсят нещо стабилно, преминало проверката на вечността, традиционният образ на майката е особено важен. Образите на Всевишния и на майката са две светини в живота, които винаги могат да се превърнат в източник на сила...
...В отношенията с родителите ми имаше период на крайно противопоставяне. Справих се с това едва след като осъзнах, че е невъзможно, а и абсолютно ненужно, да превъзпитаваш майка си и баща си – те никога няма да станат такива, каквито искаш да ги видиш ти. А напрежението и вътрешните диалози, които водиш със себе си не са толкова старшни, това означава, че търсиш пък към „спокойното море“ в теб.“
„Потънали в своите земни конфликти, ние, хората се оплакваме от еднообразието на живота и не желаем да вдигнем глава към небето. А там слънцето изгрява и залязва, облаците летят и рисуват причудливи картини, звездите се скриват и се появяват отново – там животът безспирно тече. Герои във вечните си драми, ние не забелязваме истинската красота в очакване на нещо по-ярко. А какво може да бъде по-ярко от изгрева? Може би само залезът.
За да намериш покой, трябва само да се огледаш. Всичко важно е точно пред очите ти.“
.JPG){kind=link}
.JPG){kind=link}