Странно нещо е живота, понякога най-неочаквано изплува някой спомен...от нещо казано, от нещо видяно...
Разпети петък е...
Както съм казвала и преди - не съм религиозна, религиите не са нещо което ме е вълнувало или вълнува. Може би така съм възпитана, родителите ми също не са били религиозни. Вярата е друго нещо. Всеки избира в какво да вярва, така и аз...
Спазвам обаче някои традиции, други не. На разпети петък, казват, не се работело. Добре ни дойде тази почивка, честно казано. Имахме нужда. Поизлежавахме се сутринта, гледахме телевизия. Даваха един свещеник от църквата в Постойна. Заслушах се, обясняваше как лекува неизлечимо болни, с молитва. Донякъде съм скептична, но имаше доста логика в обясненото от него. При молитвата и маслосвета, който се извършва, в организма на болния започва да се произвежда някакъв хормон, който способства да се възстанови увредената клетка. По този начин се получавало изцелението...После свещеника обясни за кармата, за това, че всеки от нас изкупува, както своите, така и греховете на родителите и прародителите си, и затова трябва да живеем така, че да не оставяме грехове, които да изкупват поколенията ни...Съгласна съм с тези думи, това обяснява донякъде, защо понякога добри хора страдат, а лошите си живеят добре...
Обаче това, което мен ме разтресе, беше друго, което свещеника обясни. Става въпрос за състраданието, че не трябва да се прекалява в съчувствието, което проявява човек. Заслушах се. Обяснението пак беше по-скоро научно, основавайки се на факта, че в природата нищо не се губи. Когато състрадаваме някому, един вид ние приемаме неговата болка, неговото нещастие, неговата болест. Затова, свещеника каза, че винаги, когато го правим трябва да бъде от името на господ-бог, а не от свое име.
Тогава сякаш пред мен изникна моята баба, и нейните думи. Когато съчуствахме някому за сполетяла го беда, тя строго ни смъмряше "Айде, айде, стига, да си го грижа господ, не е ваша работа"...Тогава съм смятала това за коравосърдечност и съм се чудела, защо баба не съчувства на изпадналия в беда. Забравила бях обаче тези думи, изведнъж днес те ме пронизаха.
Моята баба, на която съм кръстена...Тя не беше религиозна, макар по празници да ходеше на черква. Но явно тези мъдрости са били заложени по някакъв начин в бита едно време, дори без да го съзнават хората. Баба си имаше и своите лоши, и своите добри страни, казват, че за починалите не бива да се говори лошо, още повече, че тя е моята баба. Няма я сред нас вече почти 20 години. Все по.рядко в забързаното ежедневие си спомняме за тези наши близки...
Но на днешния ден, случайно или не - няколко думи по телевизията ме върнаха толкова години назад - в детството...и тези мъдри думи, които аз проумях едва днес...
Аз не приличам на баба си, поне така си мисля...безкрайно съм състрадателна, няма болка, която да пропусна, преживявам всичко...и знаете ли - това наистина тежи, наистина носи негативна енергия, осъзнах го ... днес!
По нататък днешния ден ни мина лежерно, пазарувахме, мързелувахме, подремнахме, поизлежавахме се...Привечер слязохме до мазето, да си взема сладко от смокини, че съм се заканила на един прекрасен козунак, пак на Роси:).
Попрегледах запасите, че не бях слизала отдавна при зимнината и видях двулитров буркан с белени и рязани домати. Грабнах го - дъщеря ми обича такава салата - с праз и сирене, макар вече да се яде прясна салата.
Когато влязох в кухнята обаче, и видях купените по-рано марули, в съзнанието ми изплува пак спомен от баба, същата моя баба, която аз наричах "мама Веса". Гледала ни е с брат ми на село, като деца, ваканциите прекарвахме там - прекрасни спомени...
Баба, обикновено си имаше куп задачи навън - градина, животинки...не и е било до готвене. Мама у дома винаги е била изрядна домакиня, без сготвено не сме били никога. Не се обичаха много с баба, свекърва и, но това е друга тема, обичайна за повечето семейства от това поколение. Та мама, готвеше, като дойдат в събота и неделя, и обикновено оставяше манджи и за ден, два. После, когато изгладнели се прибирахме от игра, и питахме баба какво ще обядваме, отговора обикновено беше един и същ - "сала", което много ни ядосваше. Сала, всъщност е салата, не знам защо така и викаше баба...Все се сърдехме, че салатата си е салата, но какво ще ядем..., обаче това е положението - сала и хляб, докато не дойде мама да сготви. Е, разбира се готвила ни е и баба, но за нея и салатата си беше достатъчна. Та сега ви представям тази необичайна, но много вкусна салата. Баба винаги имаше в градината марулки, или салатки, домати - не, доста по-късно мама засади. По онова време обаче нямаше на селои по магазините, доста по - късно лятото продаваха, през пролетта - не. За това баба ползваше консервирани домати в буркани, от предната есен.
Това беше и моята вечеря на разпети петък, така по-лекичко и постно. Опитайте.
Аз се чувствам странно, връщайки се на днешния ден толкова много години назад в спомените си...
Всъщност ще споделя по-нататък и други бабини, простички рецепти.
Сала (с ударение на първото а)
Продукти:
1 маруля или зелена салата
1 буркан белени и рязани домати в буркан
сол, ако е необходимо
олио (аз днес сложих зехтин)
Приготвяне:
Режем салатата, ако доматите не са много солени, осоляваме, добавяме съдържанието на буркана, олио или зехтин и разбъркваме. По желание може да сложите и лук, но баба не слагаше, не сложих и аз.
Грабваме коматчето хляб, ако има симид, още по-добре, топим в салатата...и потъваме в спомени, от едни времена, за които няма как да обясним на следващите поколения....
и и ужасно вкусни, пристрастих се.
Затова непременно искам да споделя направата им... 
Пиша моя вариант:
